Обичам я, защото градът замира, а улиците се изпразват. Понякога се качвам на колата и започвам да се возя бавно и безпосочно. Слушам тихичко музика и в тъмнината не виждам сивотата на града. Не виждам сивите хора с тъжни физиономии. Нямам против дори да вали, напротив – красиво е. Някакси, цялата гадост на града бива отмита и потъва в каналите. Поне за малко.
Обичам да виждам как последния трамвай бавничко се поклаща към депото. През деня не бих чул песните на птичките, но нощем успявам. Обичам да излизам на терасата, да погледна натам, където знам, че е Витоша и да се наслаждавам на чуруликането им. Поне за малко.
Обичам часовника ми да показва само малки числа. Обичам да успявам да си подредя мислите, да се отпусна и да не бързам за никъде. Да се почувствам спокоен. Поне за малко.
Обичам нощта, защото тогава мога спокойно да се разхождам на местата, на които си играех като малък, без никой да ме пита, защо очите ми са влажни. Обичам да си спомням хубавите моменти от миналите години и да забравя, че отдавна не съм дете. Поне за малко.
Обичам нощта през пролетта, когато дърветата се разлистват и въздухът мирише на озон.
Обичам нощта през лятото, когато е топло, но не е горещо.
Обичам нощта през есента, когато листата са покрили алеята пред нас и аз ги събирам или просто рия с крака в тях.
Обичам нощта през зимата, когато блещукащия сняг е натрупал, но в него няма следи. Освен моите.
