In loving memory

След 16 години съвместен живот, само през 4 дни, от този свят си отидоха Бъки и Роки. За много хора “просто кучета”, но за мен – като братя. Голяма част от живота ми мина с тях покрай мен. Любовта и уважението, които те демонстрираха към всички у дома, малко хора са демонстрирали. За съжаление, годинките си казаха тежката дума и кучетата, с всеки изминал ден, ставаха все по-зле и по-зле.

Бъки, източно-европейска овчарка, преди много месеци получи инсулт. Или поне така твърдеше доктора. Изкриви си главата, крачетата, падаше, удряше се.. а обожаваше да тича! Малко след първия, последва втори инсулт и малко пооправил се – пак се свлече. Но животното искаше да живее и макар и трудно – опитваше да тича, лаеше, играеше си, доколкото изкривеното му тяло позволяваше. Доста време се бе стабилизирал, макар и “крив” и всеки път, когато отивахме на гости при родителите ми – идваше, галеше се, гледаше ме с големите си черни очи, изпълнени с толкова много любов и желание за живот.. Нашите си взеха няколко дни отпуска и заминаха на вилата. Последния път, когато си тръгвах от тях, погалих го и си помислих: “Няма да го видя пак”. Уви, точно това се случи. Животинката, може би с пореден (и фатален) инсулт, тотално се с сринала. Не е можел да стане, скимтял е и брат ми, колкото и да му е било тежко, се е наложило да викне лекар и да го “приспят”. После го е закарал на вилата при нашите, за да го погребат там, където толкова много обичаше да тича – на зелено, тихо, спокойно местенце, под един орех.

Четири дни по-късно, Роки, “плачеща” болонка, явно почувствал липсата на стария си другар, също си отиде. След смъртта на Бъки, Роки е спрял да се храни, почти не е пиел вода. След като Бъки си отиде, бях сигурен, дори го казах, че много скоро и Роки ще иде при него. Като при хората. Трудно е да намериш мотивация и смисъл да живееш, когато най-близкият ти човек си е отишъл от този свят. Така и стана. Брат ми завел Роки на вилата, той е поскимтял на гроба на Бъки, след това си е намерил закътано местенце в хола и тихичко е умрял. И него не можах да видя. Миличкия.. накрая на дните си не чуваше, почти не виждаше, а когато остана самичък – просто не е имал повод да живее. Четири дни! Четири дни е скимтял и страдал, но се е борил, за да може да умре до Бъки. Така и стана.

Знам, че “това е живота”, знам, че и двете песчета бяха на много години, особено Бъки – за овчарките било нормално да живеят 10-12 години, но все пак – много ми липсват. И, да ви кажа, като че ли още не мога да проумея, че ги няма, че няма да тичаме и да гонят пръчката отново; че няма тайно да качвам огромния Бъки на леглото и да се гушкаме. Но, в крайна сметка, така е по-добре за тях. Накрая се измъчваха и бяха ограничени от възрастните си тела, а сега.. сега тичат някъде, на някоя огромна ливада, излежават се по цял ден, мързелуват и вече не се страхувам, че ще се разболеят от нещо, че ще си отидат.. сега вече са свободни.

Най-много се ядосвам на себе си, че последните пъти, когато ги виждах, не им обърнах достатъчно внимание, макар и да си давах сметка, че всяко виждане може и да ни е последно. Ей така.. да ги погаля, само още един път! И толкова много снимки на всевъзможни неща, а не снимах кученцата достатъчно.. виновен съм, много съм виновен. Остана ни мъничкия Фреди. И той тъжи за тях. Мама казва, че лежал върху Роки и плачел.. Онзи ден го гледах, че ходи на гроба на двамата и се върти, скимти.. Но него ще го снимам. О, да, ще го снимам!

Ако тази публикация ти харесва, абонирай се за моя RSS поток.

Няма подобни публикации.