Ден първи
Последния човек пристигна с малко по-малко от 10 минути след първоначално уговорения час. Това ми даде възможност да се отдам на много желаното, но доста безвкусно кафе, което се предлага на летище „София”. Пушихме по цигара, говорихме си някакви общи приказки, но усещах, че всеки тръпне в очакване да тества пистата и да покаже на какво е способен на ските.
Полетът мина добре, но заради прекачването нямаме никакво време да се бавим на летището във Виена. Полетът за Инсбрук е едва час след кацането на този за Виена, а ние тепърва трябва да се чекираме, после пак…
Времето е чудесно, въздухът – странно за летище, но – чист. Втори полет. За радост, също мина добре, макар и кацането да бе малко екстремно и да опъна нервите на тези, които нямаха нашето черно чувство за хумор и не се будалкаха през цялото време. Аз, разбира се, спах почти през цялото време. Събудих се, за да видя безбройните върхове, наредени като пироните на леглото на йога. Залепих се на илюминатора така, както когато се качих за пръв път на самолет преди време. И тогава бях очарован от гледката на Земята отвисоко, но сега.. неописуемо е!
Инсбрук. Малкото дъх, който ми беше останал, изчезна съвсем. Бързаме, защото rent-a-car-а трябва да се вземе в определен час и толеранс почти няма. Въпреки това, всички седяхме на пистата и гледахме нагоре. Извадихме фотоапаратите, но никой не искаше да снима, за да не изпусне гледката на огромните скални титани. Малки, бели, пухкави облачета се припичаха и протяжно се влачеха из небето, блъскайки се в зъберите. Единственото, което нарушаваше небесния мир, бяха алпийските остриета.
Натоварваме се на чисто новите автомобили и поемаме към Германия. Иван ме помоли да мина през някоя дупка, за да видим окачването на автомобила. Така и не успяхме да направим този тест, защото дупки липсваха. Малко ми е странно, но се свиква бързо. Пътят е „междуселски”, тесен, но въпреки това се движим спокойно, свободно, без никой да ни притиска отзад или изпреварва отдясно. Гледката е все така невероятна! От назъбените скали ни делят китни ниви, по които в странно подреден хаос са пръснати малки къщички и десетки бали със сено. Дървата за огрев за подредени така, все едно ще се продават в скъп магазин. Спряхме да хапнем в някакво крайпътно ресторантче. Използвахме, че времето е прекрасно и седнахме навън, но хвърлих око и на обстановката вътре. Приличаше на луксозен ресторант в центъра на София…
Хапнахме, (виенският шницел беше божествен, даже изядох картофеното пюре и сладкото от боровинки!), разгледахме папагалите и совите, които мързелуваха в клетките до нас и отново потеглихме. В Гармиш ни чакаха Лаура и Маурицио!
Гармиш-Партенкирхен. Трудно ми е да опиша това градче. Голямо е за село, а за град е по-скоро малко. Не видях къща, която да не е произведение на изкуството. Всяка една, ако не е изрисувана, то има красива дърворезба на вратата и черчеветата на прозорците. Предполагам, че голяма част от къщите са на поне 100 години, но въпреки това, всичките са с прясна боя, освежени и изглеждат като нови. Няма стъкло-бетонни гиганти, няма летящи найлонови пликчета, които летят безцелно във въздуха, няма боклуци по земята, няма преливащи кофи за боклук…
След кратко объркване, намерихме Meeting point-а и с радост установих, че Маурицио е много свеж младеж, който ни затрупа с всякакви пликчета, брошури, карти на района и прочее информация и напътствия за нашето пребиваване в Гармиш-Партенкирхен през следващите четири дни. В крайна сметка, объркването не бе съвсем кратко и поразгледахме още малко къщичките на Гармиш, но в крайна сметка, успяхме да наемем ски и се отправихме към Мурнау, селцето, в което се намираше нашия хотел. Намира се на около тридесет километра от Гармиш-Партенкирхен, но гледката – ех, тази гледка! – бе толкова красива и разнородна, че всеки път, в който минавахме разстоянието, изпитвах удоволствие.
Влизаме в Мурнау и не знам защо, но в съзнанието ми изплува споменът за филма „Щама Андромеда” – улиците са изпразнени от живот. Отдавах това на факта, че все пак е работен ден, но и през двата почивни такива, почти никой не успях да видя.
Посреща ни лъчезарна дама и след кратката суматоха по настаняването, и последната лампа изгасна.
Ден втори
Тръпката от предстоящото състезание бе събудила почти всички преди уговорения час. Натоварихме ските, натоварихме се и ние и потеглихме.
Времето бе мрачно, но не бе такова нашето настроение. Дори липсата на сняг в по-ниската част на планината не успя да ни развали настроението. Взехме си картите за лифта и се настанихме в кабинката. Тъй като тръгнахме наистина рано, очаквах, че няма да заварим особено много хора. Сбърках. По пистата имаше хора, които вече бяха тествали пистата за състезанието. Реших да не губя време и направо отпраших с лифта нагоре. Честно казано, очаквахме нещо много страховито като трасе, но като изключим малко по-сложно наредените врати, пистата беше по-скоро лесна.
Поради огромния брой състезатели и непоредните номера на нашия отбор, доста часове минаха, докато се пуснат всички. Успявахме да направим агитка, когато някое от момичетата е на ред, но мъжете се спускаха доста самотно – нямаше възможност да се застане от тяхната страна на пистата. Въпреки това, всички успяхме да направим много добри времена! Имаше известна степен разочарование, тъй като в другите отбори имаше хора, които професионално са се занимавали със ски, но ако изключим там, България успя да се класира отлично – 20 място от общо 60 отбора. Спрямо миналата година, това са 10 позиции нагоре. Догодина – гоним десетката! Без Иво Инджев.
Вечерта използвахме, за да поразгледаме Гармиш. Нямат особено много заведения, които да ни впечатлиха. Фурната, в която най-сетне се паркирахме – Peaches – бе толкова пълна, че в един момент чувствах околните хора изключително близки! И въпреки почти непоносимата горещина, беше забавно, срещнахме доста колеги от други държави и изобщо, купонът продължи докъсно!
Ден трети
Тъй като някои от нас си бяха легнали едва преди малко, по-голямата група вече беше тръгнала към Гармиш – очакваше ги втория ден на състезанието. За съжаление, засякохме някаква буря, която обхождала Западна Европа. Състезанието бе отложено и третия ден използвахме, за да се разходим не само по кръчмите. Целия град бе пълен с разноцветни ски-екипи. Хората, без да се познават, се поздравяваха, а с един симпатяга от Англия, дори се оказа, че имаме общи познати – Джерджана Джорджиева.
Поради странно работно време, изпуснахме зимните кънки, но пък си купихме билети за туристическото влакче, което се изкачва почти до Цугшпитце – най-високия връх на Германия. За съжаление, времето отново ни скрои лош номер и влакчето вървеше едва до средата на маршрута си. Въпреки дъжда и вятъра, ние се поразходихме и стигнахме до едно чудесно езеро. Доста голямо и доста замръзнало! Ледът по края, където беше се пропукал, достигаше до 70-80 сантиметра – лично го измерих! Колкото и да бе лошо и мокро времето, аз намирам, че имаше нещо романтично в цялата тази атмосфера. Бяхме малко като „Изгубени” – пети сезон. Всъщност, наистина изгубихме Иван, но за радост, малко по-късно и той се присъедини към най-вкусния гулаш, който някога съм ял!
Прибрахме се Мурнау, където с група ентусиастки решихме, че трябва да видим всички езера в околията. Оказа се, че е само едно, но беше ветровито като за три сибирски полета! Е, силния и пронизващ вятър, очевидно не бе проблем за патиците. Имам предвид тези, които си бяха там, на езерото.
Вечеряхме набързо в една сладуранска кръчма, в близост до хотела, в която със сигурност ни запомниха. Защото бяхме достатъчно тихи, и защото си поръчах 5 шнапса (тяхната ракия). Пет, не за да удавя мъката, че се провали втория ден от състезанието, а защото такива са им мерките. Никой от нашата група не разбра, кога салата, подкрепена от голяма ракия, е било проблем. За справка – „малък” шнапс, в Германия е 20мл. „Голяма” ракия, поне за мен, никога не е била повече или по-малко от 100мл. Schnapps ist gut!
След като хапнахме, отново отпътувахме за Гармиш, където ни очакваше Олимпийския стадион, пълен с много хора – всичките гости на гала-вечерта. След кратка реч на водещия и не толкова кратък танц на две кръшни девойки, започна награждаването на отборите. Награди имаше за всички!
Най-сетне, дойде и нашия ред. Не бяхме подготвяли нещо специално и импровизирахме с хоро, на което всички наоколо започнаха да ръкопляскат, да се радват, а много хора дори станаха на крака! Когато „опънахме” хорото, аз минах покрай всички „на слалом”, което допълнително екзалтира публиката! Всякакви притеснения изчезнаха в мига, в който погледнах в посока на публиката и се оказа, че.. .не виждам нищо – светлините на прожекторите ме заслепяваха. Другите ме чакаха пред сцената и с шумни възгласи се върнахме на нашето си място – встрани от гъчканицата, но близо до масата с коктейлите. Песните и танците на народите продължиха докъм 3 часа през нощта, макар някои от нас да изпокапаха и да си тръгнаха малко по-рано. Идеята да повторим Peaches бе приета почти единодушно, но така и не успяхме да го намерим, пустото заведение. За разлика от това, мернахме табела Murnau и, в крайна сметка, се прибрахме в хотела. Не мисля, че имаше някой, който съжалява, че среща възглавницата си отблизо.
Ден четвърти
Станахме, закусихме, опитвахме се дори да се гледаме в очите, но не всички успяваха – или не можеха да си отворят очите, или главата им тежеше.
Лично аз се радвам, че когато идвахме аз карах колата, защото видях много красиви пейзажи. За разлика от връщането, когато не карах аз, но и не бях буден.
Час по-късно се чувствам малко по-свеж, а приятния ветрец на летището в Инсбрук ме разсъни допълнително. Всички живнахме и след близо два часа снимки на нас си, в различни конфигурации, се качихме на самолета. Аз и там успях да поспя. И май не бях единствения. По време на полета се правеха сметки да се разходим из Виена, тъй като престоят ни беше доста дълъг, но явно математиката не е силната ни страна, защото от първоначално сметнатите 5 свободни часа, се оказа, че имаме около 2 такива. Решихме да ги уплътним с обилен обяд, бира и бърз „шопинг” и отново започнахме да се събличаме и обличаме до скенера. С тъга установих, че няма откъде да си купя вода, а умирах от жажда. С още по-голяма тъга констатирах, че съм безкрайно отвеян.
Кацнахме в София по разписание и без сътресения. Дори ските не се изгубиха по пътя!
***
Четирите дни в Гармиш-Партенкирхен бяха едно чудесно, изпълнено с много смях и положителни емоции изживяване и бих бил изключително радостен, ако догодина успеем наистина да се класираме на още по-добра позиция! А защо не и на най-добрата?!