Снощи, както се прибирахме от вечеря при родителите ми, на кръстовището на бул. “България” и бул. “Черни връх”, точно под моста на влюбените, едно новичко Audi A4 се влюби в моето Peugeot 309 и със скорост близка до най-малкото трицифрено число, реши да ме паркира в много хубавото BMW, което се движеше успоредно до мен.
В моята кола бяхме трима души – Кремена, сестра и и аз. В колата зад нас се намираха родителите им, които возеха децата. 10 минути по-рано, Алекс искаше да се вози при нас.. За късмет, аз карах малко по-бавно, не бързах, за да ни следват спокойно, а на всичкото отгоре, точно преди да светне зелено, получих SMS, който тръгнах да чета, но светофара се смени и реших да го оставя за малко по-късно. Всичко това, като че ме забави с 1-2 секунди и – респективно – бях с 1 метър по-назад от мястото, на което бих бил ако бях тръгнал на момента, бях ускорил по-бързо и т.н.
Последното, което чух, преди аудито да налети на пежото, беше “Стефане!”. Кремена явно успя да го види в последната секунда. Струва ми се, че тогава, инстинктивно, натиснах спирачката и така аудито успя да отбие леко, като аз се врязах в шофьорската му врата. От удара, моята кола занесе наляво, където се намираше BMW-то. Уцелих и неговата врата, като се повлачихме още няколко метра. Аудито спря на около 30-40 метра по-надолу, в посока “Орлов мост”. Отвътре изскочиха две видимо много млади момчета, като шофьора изпадна в някаква истерия. В момента на удара, единственото, за което мислех е, дали умираме; ако не умираме – ще убия ли някой друг; ако не умираме и не убия някой друг, дали някой от задните автомобили няма да довърши започнатото от аудито. За радост, единствения по-сериозен инцидент в нашата кола, бе ударена и подута устна, а колите зад нас успяха да спрат веднага. В крайна сметка, тепърва тръгваме и, за радост, състезатели нямаше. Момчето от беемвето излезна, видимо добре, освен уплаха, за радост – беше сам.
След като се осаферихме, като не мога да скрия, че първосигнално тръгнах да гоня виновника, за да го довърша, понеже той не успя да довърши мен, започнахме да звъним на 166. 45 минути по-късно, полицията дойде. Ще си спестя да разказвам разговора ни по телефона, защото само ще се ядосам пак. Но искам да вметна, че съм изумен от абсолютното безхаберие, което цари масово, не само в полицията. Следва около час чакане, проби за алкохол, попълване на декларации, протоколи и т.н. Междувременно, докато чакахме полицията, дойде и бащата (както предполагам аз), та на младия шофьор хептен му причерня.
Сега, ще ме прощавате за скицата, ама толкова мога, а и я не съм си играл, честно казано.
Нещо такова беше, след което, аз се врязах в беемвето.
След като приключихме, звъннах на Пътна помощ, които ме халосаха с 65 лева, за да закарат колата до Павлово, но… това е положението. Надявам се, че с фактурата, като ида при застрахователите на младежа, ще я приемат и няма да има проблеми. В крайна сметка, допреди удара не ми се е налагало да викам кранове.
И, най-накрая – Пижо! Ветеран от войната по пътищата.
Моля ви се, хора, не бързайте! Изключително малко са поводите, в които наистина е необходимо да карате като луди! И аз обичам, но.. правете го там, където поне за другите е безопасно! Само да вметна, че приблизителната скорост беше поне 80км/ч, а момчето “не ни видя”, както и “не видя червения светофар, понеже следващия – междинен – светел зелено”. Очевидно не е видял спрелите коли в неговото платно, навлизащите коли в моето платно, ограничението, знака, светлината, пътя, нищо!.. Моля ви, внимавайте! Никой не е застрахован! Ако снощи бяхме с един метър напред, сега нямаше нито да мога да разкажа, нито да опиша нещата, нито нищо.. Бъдете разумни – заради другите и заради вас самите!
Ако тази публикация ти харесва, абонирай се за моя RSS поток.
Няма подобни публикации.
