Младостта си отива
и е ясно това
не от белите жички
по мойта глава, не от ситната мрежа
край мойте очи.
Младостта си отива -
туй по всичко личи.

Всеки осем цигари
съкращават със час
отредената възраст
на всеки от нас.

Ако пазя диета
и спортувам през ден,
ще се чувствам, разбира се,
сто на сто подмладен.

Младостта си отива,
ала не от това.
И каква съпротива
да окажа? Каква?

Младостта си отива.
Боже мой, не върви
да нагазя отново
посред морски треви,

да разтворя пак шепи
и да видя във тях
как искри сред водата
златен лунния прах.

Младостта си отива,
преметнала сак,
в стари джинси обута
до крайпътния знак,

със ръка неизменно
в безпаричния джоб.
Младостта си отива
на един автостоп.

Младостта си отива.
Ето, хлопва врата
пред разумния довод
за всички неща.

Младостта си отива
(ах, как помня това!),
уволнена си тръгва,
но със горда глава,

със уста си подсвирква,
не поглежда назад,
не й пука от нищо
пред смълчания свят.

Младостта си отива,
пие чаша коняк,
незаконно щастлива
край бургаския бряг,

изпотена от ласки,
цяла в пясък и сол.
Младостта си отива -
с песничка в си бемол.

Младостта си отива -
и дори без тъга.
Няма даже емоции.
Накъде? Докога?

Може би дотогава,
докогато умрем.
Младостта си отива…
Не съвсем.
Не съвсем.

Недялко Йорданов, 1976г.

Страница от дневника на жената

Събота вечер. Мъжът ми се държи странно. Уговорихме се да се срещнем в кафето до магазина на чашка кафе. Цял ден ходих по магазините с приятелки,мислех че ми е ядосан защото мъничко закъснях. Той дори не го изкоментира. Разговорът не вървеше,той мълчеше през цялото време. Предложих му да се приберем на по-тихо местенце за да поговорим спокойно. Той се съгласи,но продължи да мълчи. Попитах го какво го безпокои,а той отговори че всичко е наред. Попитах дали вината е в мен, затова че е мълчалив. Каза че всичко е ок и не си струва да се безпокоя. По пътя към вкъщи му казах,че го обичам, той се усмихна и продължи да шофира. Не мога да разбера поведението му и не знам защо не ми отговори. Вкъщи не ме напускаше усещането,че мъжът ми е много объркан. Седеше неподвижно втренчен в телевизора,чувствах го отдалечен. Накрая реших да си лягам да спя. След десет минути,той дойде и – изненадващо – отговори на ласките ми, правихме секс, но все още го чувствах странно отдръпнат. Реших че това вече е прекалено и че трябва непременно да го обсъдим,но забелязах че той вече е заспал. Плачейки,заспах и аз. Убедена съм,че си има друга! Моят живот е катастрофа.

Страница от дневника на мъжа

Събота вечер. Днес ЦСКА загуби, за сметка на това с жената здраво се изчукахме.

Няма да правя неправени констатации, а, за съжаление, надали ще успея да дам и решение на проблема с трафика и участниците му. Просто ще поразмишлявам.

Конкретните поводи, които ме накараха най-сетне да си „излея мъката“, са два. И двата от днес, като се случиха в период от 15 минути. Всъщност, такива неща се случват ежедневно, многократно, включително на по-малки интервали.

Отиваме на работа, минаваме през пазарчето на Римската стена. Обикновено минаваме през пазарчето, като излизаме на една тясна уличка, чието име не знам, но не е и важно. Става въпрос за едни 50 метра. Въпросната уличка има един тротоар, като там, където би следвало да е втория, се падат гърбовете на магазините на пазара. Единствения тротоар, аз поне, никога не съм го виждал празен и свободен за пешеходци. Но дори това не би било толкова досадно, ако покрай магазините не спираха още един ред коли. На платното, разбира се. Очевидно е, че там паркират само перфектни шофьори, тъй като разстоянието от кола до кола е не повече от 15 сантиметра. Ясно е, колко „лесно“ е преминаването между колите, дори за фини като мен хора. Както и да е, с това сме свикнали – заставаме в „па“ и с танцувална стъпка преминаваме. Освен, ако някой тъпанар с микробус, не реши да спре точно на „изхода“ между колите. Разбира се, на „една боя разстояние“ от тях. Тъпанарът беше вътре, пишеше си нещо. Когато се въртяхме, чудейки се как, аджеба, да прелетим, онзи се обърна, погледна ни с празен, тъповат поглед, и необезпокояван, продължи да си драска в папката. Това, че викнах, ама изобщо не го притесни. Имам чувството, че изобщо не разбра, колко малоумно си е паркирал возилото. Или просто не му пукаше, че ние ставаме на прасета, избърсвайки броните на автомобилите. Забавното в случая е, че на 10 метра от гореспоменатия пън, имаше полицейска кола. Тъжното е, че в нея седяха още два пъна. Или май само един, тъй като втория, вероятно беше отишъл за кафе. Continue reading →

Ща-не ща, в момента на половин метър от мен гърмят „Power rangers“ по Jetix. Загледах се – рядко безумно, неизпипано и тъпо филмче. Децата, нормално, гледат в захлас. Аз обаче, съм по-скоро възмутен, с какви глупости им пълнят главите. Ако трябва да гледам от родителска гледна точка – филмчето е пълно с насилие, макар и „безкръвно“. Лошите мрат със скоростта на светлината, което в известна степен е добре, понеже децата разбират, че „доброто винаги побеждава“. Но трябва ли това да се случва, след като нещо, облечено в синьо, набира някакъв телефон с шайба, на нещо като жезъл, след което атомна бомба се изсипва върху злите сили. Разбира се, умират само лошите неща, с тяло на Азис и глава на питбул.

Смешно ми е, ама всъщност е трагедия. Може и да съм малко „старомоден“, ама навремето „Ну, погоди“ или „Том и Джери“, бяха къде-къде по-красиви, смешни и занимателни. Не, че в тях няма(ше) насилие, но ми се струва, че беше представено по по-симпатичен начин. Най-малкото – по-смешен.

А сега започна Naruto или нещо такова, което е някаква долнопробна манга, с още по-тъп сюжет от Рейнджърите.  Да взема да им пусна „Книга а джунглата“, че поне и аз да имам кяр от гледането на анимационни филмчета. :)

Не ме питайте, как в средата на август, реших, че зимата ми липсва. :)
След като вече изказах възмущението си от deviantART, реших, че мога да отделя някакво време, за да изпразня галерията си. Оставих само една снимка (не, не е жена ми! Тя е по-хубава!), на която сега обърнах внимание, че е посъбрала немалко гласове. Оказа се, че е трудна работа това с „почистването“ – няма възможност за „mass delete“. Click, click.. досадна работа, но пък видях разни неща, които бях позабравил. Та, едно от тях бяха разни зимни снимки. И си спомних.. Continue reading →