Twitter
Facebook
Flickr
RSSAmerican way
May 28
Разглеждах “random links” и попаднах на това:
Това, в никакъв случай не е пропаганда, а също така, давам си сметка, че снимката е доста стара. И все пак..
Абитуриентски балове
May 23
Започнаха! Вече втори, може би трети ден, улиците са оглушени от писъци, крясъци, клаксони и преброявания до дванадесет. Шивачи, бутици и магазини за конфекция ликуват и броят пачките, натрупани от продажбите на “маркови” дрехи, шити в Гоце Делчев. Тежки лимузини, взети за 3 часа от братовчед на приятеля на познат, който е комшия на стринката на чичо, обикалят, окичени с балони и цветя. Добре, че тези дни е дъждовно, та поне няма висящи, пияни до козирките младежи, които да крещят в ушите на бабите по трамвайните спирки.
Честно, не разбирам такъв тип веселба. Не искам да звуча като пенсионер – аз също имах бал, също си пийнах порядъчно, ама.. не може ли, мааааалко по-стилно и елегантно да стават нещата? Роклите на повечето момичета са от онзи тип дрехи, които вървят с нещо абажуро-подобно, вместо шапка, а самите модели са боядисани със златна, лъщяша боя. Сещате се, май “висша мода” се води, но се показва само по подиумите, не знам някой да я облича пред хора. Младежите – всичките като сицилиански сватбари. Искат да са “шик”, искат да са “модерни”, но как да стане, като си се отрязал като прасе в 4.15 следобяд? Някак си, губи ми се понятието “бал”, когато отляво ми крещят до “дванайсе”, а отдясно ми бичи поредния “поп-фолк” (е, няма такова нещо!) хит. Скъпите коли – да, това го разбирам отчасти, а в днешно време, за бая народ, май са си стандарт и начин на живот. Дразня се само от онези, които задължително трябва да са с такава, нищо, че ще е само за 15 мин. И това крещене – кому е нужно? Един път, че чак такава радост, дето “започваш същинския живот”, не мисля че е, второ – много шумно, бе! Не искам да ме разбирате погрешно – аз не съм против шуменето, но нека си остане в кръчмата, дискотеката или където там ще се напиват.
Накратко, понеже шефа ме привика: разбирам, че децата имат повод за радост, но в голяма степен не разбирам начина, по който я изразяват. Просто, за определени поведения, има места, където то би се приело нормално и такива, на които, то е по-скоро неприемливо, невъзпитано и дразнещо околните.
Autumn
May 21
Много интересни теми има напоследък, за които да пише човек. Над които да се помисли. Не много “розови”, но все пак част от нашето ежедневие. За съжаление, все така съм или без време, или… без желание да пиша. Въпреки всичко, бих искал да споделя с всички нещо… нещо прекрасно. Нещо отпускащо, меланхолично, каращо ме да се усмихвам и, същевременно, малко ме натъжава. Детството ми липсва, понякога – болезнено много! Онова безгрижие, ех..
П.П. Благодаря на Иван, че ми показа това клипче!
WPZipper
May 10
Попаднах на нещо интересно преди малко, докато гледах последните “новини” в Dashboard-а: WPZipper
Богат набор от добавки, както и последната версия на Wordpress. Идеята на този сайт е, че можете да си направите собствен zip на Wordpress, заедно с добавките барабар. Звучи добре, нали? Няма вече търсене из вашите архиви, няма вече обикаляне на сайтовете, защото сте забравили адреса на поредния plug-in. Отивате на www.wpzipper.com, избирате си това, което желаете и сайтът сам ще създае ваш, собствен архив.
In loving memory
May 08
След 16 години съвместен живот, само през 4 дни, от този свят си отидоха Бъки и Роки. За много хора “просто кучета”, но за мен – като братя. Голяма част от живота ми мина с тях покрай мен. Любовта и уважението, които те демонстрираха към всички у дома, малко хора са демонстрирали. За съжаление, годинките си казаха тежката дума и кучетата, с всеки изминал ден, ставаха все по-зле и по-зле.
Бъки, източно-европейска овчарка, преди много месеци получи инсулт. Или поне така твърдеше доктора. Изкриви си главата, крачетата, падаше, удряше се.. а обожаваше да тича! Малко след първия, последва втори инсулт и малко пооправил се – пак се свлече. Но животното искаше да живее и макар и трудно – опитваше да тича, лаеше, играеше си, доколкото изкривеното му тяло позволяваше. Доста време се бе стабилизирал, макар и “крив” и всеки път, когато отивахме на гости при родителите ми – идваше, галеше се, гледаше ме с големите си черни очи, изпълнени с толкова много любов и желание за живот.. Нашите си взеха няколко дни отпуска и заминаха на вилата. Последния път, когато си тръгвах от тях, погалих го и си помислих: “Няма да го видя пак”. Уви, точно това се случи. Животинката, може би с пореден (и фатален) инсулт, тотално се с сринала. Не е можел да стане, скимтял е и брат ми, колкото и да му е било тежко, се е наложило да викне лекар и да го “приспят”. После го е закарал на вилата при нашите, за да го погребат там, където толкова много обичаше да тича – на зелено, тихо, спокойно местенце, под един орех.
Четири дни по-късно, Роки, “плачеща” болонка, явно почувствал липсата на стария си другар, също си отиде. След смъртта на Бъки, Роки е спрял да се храни, почти не е пиел вода. След като Бъки си отиде, бях сигурен, дори го казах, че много скоро и Роки ще иде при него. Като при хората. Трудно е да намериш мотивация и смисъл да живееш, когато най-близкият ти човек си е отишъл от този свят. Така и стана. Брат ми завел Роки на вилата, той е поскимтял на гроба на Бъки, след това си е намерил закътано местенце в хола и тихичко е умрял. И него не можах да видя. Миличкия.. накрая на дните си не чуваше, почти не виждаше, а когато остана самичък – просто не е имал повод да живее. Четири дни! Четири дни е скимтял и страдал, но се е борил, за да може да умре до Бъки. Така и стана.
Знам, че “това е живота”, знам, че и двете песчета бяха на много години, особено Бъки – за овчарките било нормално да живеят 10-12 години, но все пак – много ми липсват. И, да ви кажа, като че ли още не мога да проумея, че ги няма, че няма да тичаме и да гонят пръчката отново; че няма тайно да качвам огромния Бъки на леглото и да се гушкаме. Но, в крайна сметка, така е по-добре за тях. Накрая се измъчваха и бяха ограничени от възрастните си тела, а сега.. сега тичат някъде, на някоя огромна ливада, излежават се по цял ден, мързелуват и вече не се страхувам, че ще се разболеят от нещо, че ще си отидат.. сега вече са свободни.
Най-много се ядосвам на себе си, че последните пъти, когато ги виждах, не им обърнах достатъчно внимание, макар и да си давах сметка, че всяко виждане може и да ни е последно. Ей така.. да ги погаля, само още един път! И толкова много снимки на всевъзможни неща, а не снимах кученцата достатъчно.. виновен съм, много съм виновен. Остана ни мъничкия Фреди. И той тъжи за тях. Мама казва, че лежал върху Роки и плачел.. Онзи ден го гледах, че ходи на гроба на двамата и се върти, скимти.. Но него ще го снимам. О, да, ще го снимам!
Последни коментари